ДА РАЗЛАЕМ КУЧЕТАТА
- от Емил Атанасов
- режисьор Иван Урумов
- сценография и костюми Нина Пашова
- музика Добрин Векилов - Дони
Все по-често тези основни за човека и обществото фактори застават на две срещуположни, враждуващи страни. Хората и обществата в съвременния свят, като че ли изпадат в заблудата, че за да живеем заедно в едно „голямо село” трябва задължително и априори да изповядваме едни и същи ценности, вери, морални догми и да имаме едва ли не една и съща представа за това как да съществуваме. Това означава тотално да се унифицираме и обезличим, което ми се струва твърде опасна и позната идеология. И още по-страшното е, че това не се налага от някъде високо, от някой голям и силен, а започва да става един вид по вътрешно убеждение, като някакъв естествен подбор. А в своята същност, човекът е създаден да бъде различен и уникален. И обществата по своя национален, религиозен, както и по-какъвто и да било друг обединяващ ги признак, всъщност са създадени да бъдат различни. И именно всички тези различия ни правят индивидуални, уникални и точно за това ценни и нужни едни другиму. Ето защо, всеки със своята неповторима идентичност може да бъде ценен и ценен в това глобално село, в което цветното и пъстрото, а не сивото и скучното правят съществуването ни богато и красиво. Значи, вероятно смисълът е да се учим и обогатяваме взаимно, а не да се конфронтираме и делим заради това че сме различни. Следователно, въпросът не е: „… или …”, а е световна глобализация и национална идентичност – заедно и поотделно.
Приятно гледане
Иван Урумов
Участват: Васил МИХАЙЛОВ, Иван НАЛБАНТОВ, Стефка ЯНОРОВА, Борислав СТОИЛОВ (гост), Георги КАДУРИН, Милен МИЛАНОВ, Мирослав КОСЕВ, Веселин АНЧЕВ, Тигран ТОРОСЯН, Георги КЪРКЕЛАНОВ, Гергана ДАНДАНОВА, Анастасия ИНГИЛИЗОВА, Мирослав ПАШОВ
- Предпремиера – 7 октомври от 18.00 часа
- Пресконференция – 7 октомври след представлението в сцена - клуб „МаксиМ”
- Премиера – 8 и 9 октомври от 19.00 часа
ДА РАЗЛАЕМ КУЧЕТАТА
Емил Атанасов:
Февруари 2012 г., се бях качил на една стълба и боядисвах апартамента на мой приятел. Забелязал съм, че щом се зададе някоя криза на хоризонта, аз се качвам на стълбата и започвам усърдно да боядисвам, шпакловам, въобще бояджилък някакъв. Така съм преборвал не една и две кризи. Няма да ме уплаши и тази, си казвам, айде де. Търкалям си валяка по тавана и си мисля, мен криза не може да ме плаши, добре, другите хора какво правят? Не всеки може да бъде бояджия, тънка работа е тази. Гледам, умълчал се народът около мен, настръхнал, стиска зъби и мълчи. Друг народ да беше, щеше отдавна да скочи на протест. Нашият – не! Една година по-късно, през февруари 2013, разгеле на народа му писна най-сетне и взе да вдига глава. Но 2012 г. нямаше такова нещо. Ами ако се върнем по-назад преди 2012 – пак същото мълчание и овчедушие. Мисля си аз за народопсихологията, боядисвам си кротко, телевизорът работи като фон и тогава – като сега си го спомням, започнаха новините навръх Беси понеделник: „Така и така... еди-кое си българско село осъмна с жандармерия...“ Опа! Става нещо. Хвърлих баданарката и започнах да следя репортажа. От една страна – кукери, от другата – екоактивисти и гости от Брюксел, по средата - жандармерията налага кукерите. Аз знаех за този обичай, но си мислех, че щом Европа ни е забранила да си въртим кучетата един ден в годината, нашите са кротнали и са се предали, а те – не! Браво! Юнаци! Създали революционни комитети и тайно и полека съхранили обичая да тричат кучета. Еко защитниците обаче, ги разконспирирали и ги изпортили на Брюксел. Брюксел натиснал властта и жандармерията – бой! До този момент никоя медия не беше ни разкривала за втората част на обичая, как кукерите мажат хората с кучешки екскременти за здраве и берекет. Може би, от криворазбрано чувство за свян? Как така, велик народ като нашия, ще има толкова просташки обичай. Тази година обаче, една жена изскочи разчорлена от един селски двор и заплаши репортерката с думите: „Да ми се махаш от тук! Щом е за здраве и берекет ще се мажа с каквото си ща! Искаш ли и теб да мацна? Да видиш колко е хубаво?!“ Грандиозно! Така народът ни не се е опълчвал на Великите сили от Съединението на България насам. Останалото беше лесно и бързо. Българите се бунтуваме, само когато ни забранят да се мажем с лайна. Това на първи прочит. Каква драма, какво нещо?! Ами ако взема да разчопля нещата, това отвсякъде погледнато си е готова пиеса. И написах „Ден за тричане“.
С тази си скромна творба, искам да кажа на всички - всяко зло, всяка криза може да бъде преборена само ако останем верни на традиции и история. Нека до уши да сме затънали в говната, нека големите ни казват какво да правим, ние обаче трябва да се бунтуваме! Трябва ежегодно да тричаме и гоним бесовете от този свят! Защото пропуснем ли, дори и един, единствен път да го направим – СВЕТЪТ НАС ЩЕ ТРИЧА! Всичко ще се разпадне и ще отиде по дяволите... и ..., жална ни майка тогава...
Ритуал или насилие?
Тричането (наричано още бесене, цирене или церене) на кучета е ритуал изпълняван на Чисти понеделник, съвсем в началото на Великия пост. Разпространен е в Странджа, Източните Родопи, Пиринско и Централна България. Ритуалът е свързан с вярването, че кучето е посредник между човешкия и отвъдния свят, между доброто и злото. Ето защо, къпането на кучето по време на ритуала е задължително – водата пречиства и по този начин възстановява връзката между двата свята.
На 13.04.2011г. българският парламент прие поправки в Наказателния кодекс, с които инкриминира тричането с твърдението, че упражнява насилие над кучетата.
